Що е гранична ситуация?

Стоикът Епиктет казва: „Първоизточникът на философията е забелязването на собствената слабост и безсилие.”
Как да си помогна в безсилието? Като разглеждам като безразлично всичко, което не е по силите ми и с помощта на мисленета ми да доведа до яснота и свобода всичко, което зависи от мен- именно вида и съдържанието на моите представи.
Нека изясним положението, в което се намираме ние като хора. Ние винаги сме в ситуации. Ситуациите се менят. Не се повтарят никога. Аз самият мога да работя за промяната на ситуациите. Има ситуации, които са неизменни в своята същност, дори когато моментното им проявление се мени и необикновената им мощ е забулена:
ще трябва да умра, ще трябва да страдам, ще трябва да се боря, подчинен съм на случайност, неизбежно се оплитам във вина.
Тези основни ситуации на нашето битие наричаме гранични ситуации. Това означава, че те са ситуации, от които не можем да излизим и които не можем да променим.
Осъзнаването на тези гранични ситуации, след удивлението и съмнението, е дълбокият първоизточник на философията.
В елементарното ни съществуване ние често бягаме от тях като си затваряме очите сякаш тях ги няма. Ние забравяме, че трябва да умрем, забравяме нашата виновност и нашата беззащитност пред случайността. На обикновените ситуации реагираме с план и действие в света. На граничните ситуации реагираме или като ги прикриваме или, ако действително ги схващаме, с отчаяние, или като ги реконструирам: ние ставаме самите себе си като преобразуваме нашето съзнание за битието.
Положението ни- несигурност на всяко битие на света. Когато сме щастливи се радваме на силата си, доверяваме се без да мислим, не познаваме друго освен настоящето. В болката, безсилието, немощта сме отчаяни. А когато това е преодоляно и все още живеем, ние отново се плъзгаме към самозабрава, към щастието на живота. Но благодарение на такъв опит човекът е станал по умен. Заплахата го кара да се подсигурява. Господството над природата гарантира човешкото битие. Но дори когато господстваме над природата все пак се запазва непредвидимостта и с това постоянната заплаха, тежката изнурителна работа, възрастта, болестта и смъртта не могат да бъдат премахнати.
всяко нарастване на сигурността и овладяната природа е само частен случай в рамките на тоталната несигурност.
човекът се обединява с други хора в общности, за да ограничи безкрайната борба на всички против всички , чрез взаимопомощ да придобие сигурност.
Никоя държява, никоя църква, никое общество не осигурява абсолютна защита. Това е заблуда на спокойни времена, в които границата е оставала забулена.
Граничните ситуации- смърт, случайност, вина и несигурност ми разкриват крушението. Съветът на стоика- да се оттеглим към собствената ни свобода в независимостта.
На големия немски философ Карл Ясперс дължим термина „Grenzsituation”, което означава „гранична ситуация”. В живота си всеки човек минава през такива ситуации - развод, уволнение, тежка болест, смърт на скъп човек, инвалидност, катастрофа, война. Някои хора се оказват силни духом и използват граничната ситуация като предизвикателство и стимул да реализират по-пълно себе си. Други се оказват мекушави и слаби. Те рухват физически, губят душевно равновесие, отдават се на алкохола и наркотиците, дори се самоубиват от отчаяние

Битието в сферата на субективното (непосредствено даденото) човешко съществуване е сведено към няколко основни състояния (модуса) : грижа, страх, решимост за избор. Всички те са съотнесени към смъртта и се изразяват в т.нар. гранична ситуация (Ясперс), когато индивидът изживява дълбоки душевни сътресения" [.
Не искаме да кажем, че понятията вечност, страх, грях, вяра са тема, приоритет само на индивидуалността, но че изкристализират, когато личността се изолира от средата и поглежда света през собствените си очи и не през лакмуса на обществените мнения и порядки. Тогава човек не се идентифицира със заслугите или пораженията на нацията, но търси собственото "аз" и проекцията на това "аз" в сегашното и в бъдещето. От тук пътищата са затворени в два цикъла: единият е през отчаянието, безизходността и самотата до смъртта, а другият през възстановяване на душевната хармония чрез възвръщане та славата, т. е. откриване пътя на вярата в Бога, и възстановяване на позицията без грях, водеща до вечен живот
Във всекидневния живот човек не винаги осъзнава себе си като екзистенция; затова е необходимо той да се окаже в гранична ситуация, напр. пред лицето на смъртта. Намирайки себе си като екзистенция, намира за първи път и своята свобода. Защото според екзистенциализма свободата се сътои в това, човек да не се проявява като вещ, която се формира под влиянието на естествената или социалната необходимост, а да се "избира" сам, да формира себе си с всяко свое действие и постъпка. Заедно с това свободният човек носи отговорност за всичко, извършено от него, а не се оправдава с "обстоятелствата". Чувството за виносност за всичко, което се извършва около него, това е чувството на свободния човек . В екзистенциалистката концепция за свободата се изрази протестът против конформизма и приспособленството, характерно за индивида с тесен светоглед, чувстващ се като малък винт в огромната бюрократична машина, неспособен да промени нещо от хода на събитията. Оттук Екзистенциализмът постоянно подчертава човешката отговорност за всичко , което се случва в историята.


Източник на информация: google